Юни 2005 година, Лондон, Англия
Колата безшумно пореше пороя. Мощният тътен от тонколоните напълно бе погълнал рева на двигателя и свистенето на гумите по гладкия асфалт на магистралата.
Той усети, че нещо не е наред едва когато в паузата между песните грохотът на движението нахлу
от всички посоки и го върна към реалността. Автомобилите прелитаха наоколо като мрачни силуети с неопределена форма. Откри, че не вижда ясно. Сълзите го бяха ослепили.
Остави дясната си ръка на волана, а с лявата направи опит да ги избърше точно когато нещо пред него пламна. Беше яркочервено. Разля се по предното стъкло и за секунда зае цялата му площ. Стопове.
Инстинктивно скочи върху педала на спирачките и успя да овладее ягуара. Почти допря бронята на колата пред него. Задръстване. Сухият трион на китарата изригна от тонколоните и разсече въздуха. Адвокат Робърт Мейсън облегна глава назад и затвори очи.

Точно деветдесет и четири часа по-рано Боби, както обичаше да го наричат, се събуди с усещането, че светът е в краката му. Юнското слънце грееше ярко, а той беше старши партньор в преуспяваща адвокатска кантора, със седалище в лондонското Сити и офиси по цял свят. Караше виненочервен
ягуар металик, изработен по поръчка. Носеше костюми за по три хиляди лири стерлинги. Можеше да си позволи всичко – включително да живее на две пресечки от един принц, един султан и една поп-звезда, известна със среднощните си разходки из околните паркове.
Докато пиеше кафе, се обръсна, после се метна под душа, стегна се за работа и излезе. Трябваше да подготви пледоариите си за две дела, преди следобеда да присъства на произнасянето на присъдата на нахакан млад рапър.
На светофара на Бишъпс Авеню се сети, че е забравил да каже довиждане на Мая. Тя спеше, преуморена от поредното тежко дежурство във вестника. Нищо, щеше да й звънне после.